Има хора, които виждаш за пръв път, но ти се струва, че си ги познавал цял живот. Часовете, прекарани с тях, нямат милост и докато мигнеш, вече са се изнизали. Точно такава беше срещата ми с Диего Галдино, авторът на „Сутрешно кафе в Рим“, „Вечерно кафе в Рим“, „Брегът на костенурките“, „В любовта винаги става така“ и „Имението Боско Бианко“, издадени на български от издателство „Кръгозор“. Неговите романи са публикувани в Германия, Австрия, Швейцария, Люксембург, Полша, България, Сърбия, Испания и Южна Америка и са истински пътеводител за най-красивите места в Рим и криволичещите пътеки на любовта.

Неслучайно Диего Галдино е определян като италианския Никълъс Спаркс. Основната тема в неговите романи е вечната любов, а героите му сякаш са направени от плът и кръв – струва ти се, че ей сега ще те хванат за ръка и ще те поведат по улиците на Рим. В същото време обгръщащата ги магия пренася читателя в един паралелен свят, в който любовта и романтичните жестове са по-важни от всичко.

В тези два часа Диего отвори портите на своя прекрасен и уникален свят и ме отведе на едно пътешествие, изпълнено с незабравими емоции.

– Преди да станеш писател, си бил и все още си барист. Как стана така, че започна работа в кафенето?

– Моята история и тази на моите романи започват в кафенето, в което се намираме в момента. То беше собственост на семейството ми в течение на 50 години. Родителите ми са били сгодени, когато са влезли в тук. Баща ми е започнал работа в кафенето през 50-те години на миналия век и е поел управлението му, а след това и майка ми се е включила в неговото начинание. Тук отпразнувахме тяхната златна сватба. Аз на практика съм роден в кафенето, защото водите на майка ми са изтекли зад бара, където и днес правя кафе. Целият си живот съм прекарал тук. Спал съм в креватчето зад касата и съм се научил да ходя в кафенето.

– Когато беше малък, кафенето същото ли беше?

– Всичко беше различно. Наоколо имаше само едно поле и усещането беше да живееш в малко градче, тъй като всички се познавахме. Нямаше ги училището и жилищните сгради. Тук беше само кафенето, което беше отправна точка за хората. Ние бяхме единствените, които имаха телефон, и на всички им се обаждаха в кафенето. Когато търсеха някой по телефона, баща ми излизаше и викаше: „Винченцо!”, и се появяваше обущарят, или „Енцо!”, за да извика бръснаря.

Кафенето всъщност беше на бара. Човек отиваше на бара, взимаше, каквото иска, и това е. Да пиеш кафе седнал беше невъзможно. Имаше три вида кафе: обикновено, дълго и макиато. И капучино. Сега има два милиарда вида кафе и милиарди видове капучино.

Следете СЪБИТИЯТА с италианско участие.

Разгледайте италианските дейности в клуб „Италия зад ъгъла“.

– Как започна да пишеш?

– Започнах да пиша заради една жена, която четеше много, също като мен. Тя много харесваше Розамунде Пилхер, писателка на романтични романи, чието действие се развива в Корнуол. Мечтата на моята приятелка беше да посети местата, за които се разказва в любимия ѝ роман „Завръщане у дома“. За съжаление това момиче имаше много сериозен физически проблем, който не ѝ позволяваше да излиза често от къщи и да пътува на дълги разстояния. Аз бях влюбен в нея и реших да посетя тези места, за да ѝ ги покажа на снимка.

Една сутрин хванах полет за Лондон, след което пътувах 6 часа с влак и прекосих Южна Англия и Корнуол. Пристигнах в Пензанс, последният град в Англия, където се развиваше действието в книгата. След половин час с автобус стигнах до скалите на Края на земята, където е най-важната любовна сцена в книгата. Бях там почти по залез слънце. Направих снимки и рано сутринта на следващия ден поех обратно пътя към дома.

В Рим проявих снимките и направих албум, като поставих фотокопието на откъса от книгата, съответстващ на снимката на мястото, описано в съответния откъс. Подарих този албум на момичето. Разбира се тя беше възхитена, но две седмици по-късно се премести със семейството си в друг град. Тогава нямаше социални мрежи и се изгубихме от поглед. След нейното заминаване исках да напиша история, която за разлика от моята да завършва добре. Така започнах да пиша тази история и оттогава не съм спрял.

– Твоят литературен дебют е с романа „Сутрешно кафе в Рим“, който разказва историята на един барист. Действието се развива в едно кафене в Трастевере. Как се роди този роман?

– Моят литературен агент ме помоли да напиша роман за мен и моята история като барман. Една вечер бях на ресторант със семейството си и докато чакахме ястията, двете ми дъщери, които бяха малки, стояха пред мен. Между тях имаше един момент на интимност – те шушукаха нещо помежду си – и аз бях поразен от тази сцена.

Всички смятат, че главният герой на „Сутрешно кафе в Рим“ е Масимо, но книгата се роди с главни герои Женевиев и нейната сестра. Когато видях онази сцена между дъщерите ми, цялата история се изля изведнъж и написах целия сюжет върху една салфетка.

Кафенето, заедно с всички негови клиенти, които са истински хора, преместих в Трастевере – място с много повече чар и римски традиции.

Моят литературен агент веднага одобри сюжета и в рамките на една седмица написах първите три глави. Завърших романа за месец и половина.

– Главният герой на „Сутрешно кафе в Рим“ ти ли си?

– Всъщност аз съм главният герой във всички мои романи, използвам мъжките си герои като аватари, за да ги накарам да правят неща, които не правя в нормалния живот или нямам смелостта да направя. Писането за мен е като сеанс при психолог – на него казваш неща, които не би казал на никой друг, а той ти дава обективна преценка. Това представлява писането за мен. В писмена форма мога да кажа всички онези истини, които понякога не успявам да кажа на хората. Чувствам се свободен, без филтри, без маски. През деня използваме различни маски. Когато си пред хората и имаш проблеми, слагаш маската, защото трябва да накараш клиента, който влиза, да се усмихне.

– Някои от твоите книги са публикувани и на български. Бил ли си в България?

– Да, заедно с издателство „Кръгозор“ направихме презентационно турне в най-важните градове на България, във вътрешността на страната: София, Велико Търново, Пловдив и Стара Загора. Все още смятам тези четири дни за най-хубавите в живота ми. Благодарен съм на българското издателство, защото от момента, в който стъпих в България, до момента, в който си тръгнах, бях като в приказка. Сега използвам България като мерило за щастие, за да кажа: „Вижте, това ме прави толкова щастлив, колкото България“.

Преди да си тръгнем, ме заведоха в един бар в София, който се намира на тераса с изглед към целия град. В един момент влезе една булка, видя ме, разпозна ме и изпрати шаферката да купи екземпляр от току-що публикуваната книга. След това се снимахме заедно. Всички хубави неща, които преживях в България, са толкова много, че мога да напиша не една книга, а цяла поредица от книги*.

– Наскоро излезе книгата „Принцеса Саранге“ и, както каза, това ще е последният ти романтичен роман. Защо тази книга е специална за теб?

– Романът разказва историята на една южнокорейска принцеса от XIV в. –Средновековието в Южна Корея. Главният герой е едно момче от Рим, което живее в наши дни. Двамата се срещат благодарение на едно магическо преспапие с репродукция на известен южнокорейски храм, за който се смята, че е вълшебен. Благодарение на преспапието момчето отива в Южна Корея и се среща с принцесата. Той общува с нея, като пътува напред-назад между съвременния Рим и нейната Южна Корея. Там ѝ прави карбонара и ѝ носи кюфтенцата с домати, които прави майка му.

Тази книга на практика е в друг жанр, тя е фентъзи. Опитах се нещо нереално да превърна в реално. Искам читателят да си помисли, че такава история наистина може да се случи. Тъй като романът се основава на фантазия и магия, читателят попада в различно времево пространство.

„Принцеса Саранге“ може да се закупи онлайн, от Amazon и може да се поръча в книжарниците в Италия, но не може да се види на рафта в книжарницата. Забелязвам, че хората, които са прочели книгата, са ентусиазирани. Успях да съчетая две несъвместими неща. Опитах се да направя принцесата красива, но не само естетически, тя е красива и отвътре. Всъщност много хора ме молят да им разкажа за принцесата, сякаш това е човек, който съществува наистина. 

– Твоите герои са описани така, че изглеждат от плът и кръв, все едно са живи и реални, а в същото време са обгърнати от магия. Как постигаш този ефект?

– Тези в „Сутрешно кафе в Рим“ съществуват наистина. Докато принцесата не е истинска, но всички ме питат за нея. Тя много обича да яде и е ненавиждана от жените, защото яде много и никога не надебелява. Храната предизвиква любопитство у нея. Има сцена, в която тя и главният герой ядат сандвич в неговия магазин по време на обедната почивка. По едно време той ѝ се ядосва и хвърля половината от сандвича си в кошчето. Принцесата си мисли, че и тя ще бъде принудена да изхвърли нейния и го слага целия в устата си. Докато пиша, виждам точно нея с лице, което прилича на катеричка, как е напъхала целия сандвич в устата си и говори, докато дъвче. Все едно изживявам историята. Виждам нея, принцесата, която прави всички тези физиономии, или Масимо, който се смущава и се страхува да не направи грешка с Женевиев, наистина ги изживявам. Може би това се усеща, когато се чете.

В моето творчество има много магия и винаги казвам, че това са приказки за възрастни. За мен предизвикателството е да създавам истории, в които читателят да се чуди дали няма да свърши зле. Дори всичко да изглежда банално и очевидно, докато се стигне до финала, е пълно с обрати. Читателят не очаква историята да приключи така, защото я преживява с героите. Мисля, че красотата на един роман се състои именно във възможността да влезеш в историята и да я изживееш заедно с героите.

– Кой е езикът на любовта?

– Когато бях в България, отидох на мястото, където щеше да бъде представянето на книгата. В един момент влезе едно момиче на около 20 години и изведнъж започна да плаче. Отначало се почувствах неудобно и първото нещо, което ми хрумна, беше да взема пакет носни кърпички и да ѝ дам една. Когато ѝ дадох носната кърпичка, тя ме прегърна силно. Издателството ни направи снимка и я използва като презентационна снимка на моето пътуване в България: „България прегърна италианския автор”. Емоцията на това момиче беше толкова силна, че можеше да я докоснеш с ръка.

Понякога се чувствам неудобно, защото виждам тези реакции и не ги очаквам. Точно в тези моменти осъзнавам, че моите романи предизвикват еднакви емоции у хора, които идват от различни държави. Разбирам, че с написаното за любовта съм успял да достигна до сърцата на хора, които имат друг манталитет и живеят в различни реалности. Защото любовта има универсален език.

*Част от историята в романа „Една необикновена история“ се развива в Бургас. Книгата не е издадена на български.